Четвъртък, 27 Февруари 2020

ndt banner2

Четвъртък, 27 Февруари 2020

Снежка Симеонова: „Ку-ку“ беше пробив в тоталитарната машина

Снежка Симеонова: „Ку-ку“ беше пробив в тоталитарната машина

Съжалявам, че не можах да науча повечето от екипа на лоялност и толерантност в живота, каза пред Nbox първият продуцент на предаването

Снежка Симеонова завършва факултета по журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Тя е първият продуцент на студентското предаване „Ку-ку“. От 1990 до 2006 учи и работи в САЩ. Връща се в България през 2006 г., където работи като автор и продуцент на ТВ предавания. Понастоящем работи в БНР

Снежка, преди години имаше един телевизионен формат, наречен „Студентска програма Ку-ку“. Спомените за нея вече бледнеят, изгубени във времето. Каква е истината?

„Ку-ку“ беше пробив в тоталитарната машина на българската журналистика. Може да се каже, че това бе първото демократично предаване. То бе и невероятна школа, емоция, заряд и трамплин за екипа, който го създаде. Повечето от първите участници впоследствие се утвърдиха в една или друга сфера и доказаха, че бяха правилно избрани през далечната 1989 г., когато излъчихме първото си творение. Сега, има различни версии за това, чия е заслугата „Ку-ку“ да се случи. Не искам да изпреварвам събитията. Истината за „Ку-ку“ ще стане ясна до дни. Следващата седмица ще отбележим своя 26 годишен юбилей.

Как решихте юбилея да бъде отбелязан на 26-тата, а не на 25-тата година от началото? Има ли провокация в това послание?

„Ку-ку“ винаги е било различно и извън стандартите. Винаги е било провокация към статуквото и е давало тласък на новото мислене. Така беше от самото раждане на „Ку-ку“, че и до сега. Никой не знае кой и кога е казал, че юбилеят трябва да е на кръгла година от дадено начало. Така решихме, така се получи. Това е едно „намигване“, от дистанцията на времето, едно нестандартно решение и жест на благодарност към хората, които ни подкрепяха.

Как ще отбележите четвърт вековния, плюс една година отгоре, юбилей?

Тези, които сме в кухнята на медиите, знаем, че нещата, които се виждат, никога не са такива, каквито изглеждат. Затова решихме да издадем спомените си в книга. В нея всеки разказва своите емоции и своята истина. Те сглобяват целия пъзел за раждането на „Ку-ку“, разкрива кои са хората, които имат заслуга то да види бял свят. В книгата най-вече разказваме каква беше идеята за създаването му и как се разминахме – всеки по своя път. Подготвен е и филм. Негов автор е Радомир Чолаков, който е сред идейните родители на предаването.

Какво имаш предвид, като казваш „разминахме“?

Започнахме с вяра и амбиция, че ще направим света по-добро место за всички в България. Борихме се да оцелеем, да не ни спрат, бяхме студенти, понякога се налагаше да събираме пари от джобовете си, за да платим да се заснеме някой материал. Във времето на гърба на предаването се качиха хора, които търсиха полза само за себе си – пари, слава, политическа кариера. За някои от тях се мисли, че са негови автори, което съвсем не е така. Боли ме, че част от тези хора изопачиха концепцията на „Ку-ку“, която беше една чиста идея..  

Автор си на концепцията и си първи продуцент на „Ку-ку“. Разкажи как се роди идеята за предаването?

Бях още студентка във факултета по журналистика, когато започнах работа във „Всяка неделя“ - при Кеворк Кеворкян. Бях се „понаучила“ вече как се прави телевизия, когато от ръководството на БНТ ми предложиха да направя предаване със студенти. Трябваше да се измисли как да изглежда това предаване, да се напише концепцията и да се подбере екип. Беше есента на 1989 година - точно по времето, когато така нареченият социалистически строй започна да се разклаща както в бившия Съветски съюз и в страните от Югоизточна Европа, така и в България. Докато работехме по създаване на предаването, от власт беше свален и Тодор Живков. Започнаха демонстрации и митинги по площадите в цялата страна. започнаха студентите стачки. Докато всичко това се случваше навън по улиците, ние направихме предаването в телевизията. То беше първият телевизионен формат, който се стараеше да отразява процесите в обществото без да ни е страх от цензура – бяхме студенти.

Така бях написала и в концепцията, когато защитавах предаването пред ръководството на БНТ – „Ку-ку“ да кара свеж въздух в телевизията. А форматът магазинно предаване заимствах естествено от моя учител – „Всяка неделя“. От Телевизията ми предлагаха да съм водеща, но смятах това за недемократично и възприехме на екран да са всички студенти, всеки с идеята си. Моята роля бе зад камера да балансирам тези идеи, за да се получи хармонията на едно предаване.

Помня, че много хора от различни ВУЗ-ове прииждаха при вас. Как избирахте кой да остане в екипа?

В началото идеята беше да направим предаване, което носи духа на студентския парламент, с двете очертаващи се тогава политически сили. От едната страна да застанат хората от Комсомола, а от другата - независимите студенти – хората на Емил Кошлуков. Това беше идеята, с която започнахме. Стараех се да има различни гледни точки, демокрация, макар ролята ми на медиатор по време на многочасовите разгорещени спорове на 20-30 човека в малката стая на редакцията да ми докарваха главоболие в края на деня. Мисля, че успявах. Имаше сръдни, но пък всичко завършваше с поредното предаване, мир и любов и работата вървеше.

На какъв принцип беше организирана работата?

Само аз бях на щат в телевизията на символична заплата В началото всеки бе свободен да дойде и предложи идеята си. В един момент се оказахме над сто души – студенти. Едни идваха, други си отиваха. Трудно смогвах да ги обуча да държат микрофона. Прецених, че по-важно от професионализма в този момент на бунтове и промени в държавата е да се видят на екрана честните идеи. С такива идваха тези млади хора. Не знам колко човека минаха през стаята на „Ку-ку“. Беше ежедневна въртележка, денонощно нещо правехме по коридорите на телевизията – умувахме, разнасяхме камери, монтирахме. Една нощ намерих режисьора Криси Ночев заспал на стол, облегнат на 2 крака на стената на хранилището с лентите, докато е избирал материал за поредното предаване. Постепенно се оформи едно ядро, направихме няколко екипа, които се надпреварваха. Така беше поставена основата на предаването. Основните фигури в него бяха Радомир Чолаков, Жоро Крумов, Жени Костадинова, Маринела Липчева, Християн Ночев, Пламен Панев, Нидал Аргафари, Биляна, Емо, Катя, Камен Воденичаров, Петър Курумбашев, Петър Данданов и още много други… Любо Дилов идваше в началото, но после стана татко на близнаци… Имаше много хора, които имаха важен принос за раждането на „Ку-ку“. За повечето от тях ще научите в книгата, която съставихме за юбилея ни.

Първото предаване беше експеримент Не бяхме готови, но имахме ефир и скочихме с главата надолу.. В Университета сложихме на една кръгла маса представители на двете групи – на Комсомола и на Емил Кошлукав и дебатът се състоя. Изобщо не ми хареса, но вече ни имаше. Така стъпихме с единия крак в телевизията. Докато се борех с някои колеги от БНТ, които искаха да спрат предаването, мислех как нещата да станат по-добре. Постепенно започна да изкристализира и да се сглобява мозайката, която даде облика на „Ку-ку“. Зрителите ни научиха и ни харесваха. Получавахме много насърчение в писмата, обажданията им и когато бяхме сред тях с камерите ни. Вярваха ни.

Защо решихте да кръстите предаването „Ку-ку“?

Идеята за името беше на режисьора Пламен Панев и студентите от ВИТИЗ. Обикалях по ВУЗ-овете да си избирам хора за екипа. При нас имаше архитекти, инженери, оператори, актьори и какви ли още не умни деца. Чудехме се как се кръстим и тогава Пламен предложи – „Ку-ку“. Беше заимствано от анимационния филм „Ку-Ку“ на младия тогава режисьор Владислав Казаков.. Филмът бе за хората с различни идеи, които променят света и събарят стената. Точно каквото и ние искахме да бъдем. Предаването беше революционен обрат в българската журналистика и в медиите. Мисля, че няма да сгреша, ако кажа, че ние бяхме „сърдитите млади хора“ на българския преход. Искахме и успяхме да разчупим рамките на статуквото за добро. Години по-късно, Радо Чолаков каза, „Ние отворихме бутилката, от която излезе духът и се развихри...“ Днес разбирам и едно изказване – това на Данте Алигиери. Той е казал, че пътят към Ада е осеян с добри намерения – това ни се случи и на нас. Свободата на мисълта, на изказа по медиите се превърна в свободия и анархия. Изчезнаха стойностите и морала, правилата на нормалните човешки взаимоотношения.

Истинското „Ку-ку“ просъществува около две години. След това идеята започна да се изкривява. Дървото пусна други разклонения, които отидоха в други посоки, коренно различни от тази, която роди „Ку-ку“.

Каза, че 26 годишният юбилей ще бъде отбелязан с две събития – книга и филм. Колко от вас участват в списването на книгата и кога ще бъде премиерата на филма?

Около 30 човека участваме със свои материали и гледни точки в книгата „Ние сме Ку-ку“. Идеята за нея е на Жоро Крумов. Автор на филма, както казах е Радомир Чолаков. Премиерното му излъчване ще бъде на 27 януари от 21 часа по БНТ. Лентата е направена преди десетина години, но сега за първи път ще бъде показана на зрителите. Тогава Радо искаше да разкаже истинската история за „Ку-ку“, защото през годините в съзнанието на хората остана доста изкривена представата за това какво е „Ку-ку“ и защо е създадено. Нека зрителите сами да видят филма, нека да прочетат книгата, нека не ги манипулираме предварително. Както се казваше в едно стихотворение „Изгонете критиците, нека влезе музиката…“.

А какво мислиш днес за Козлодуйското „Ку-ку“?

Това предаване беше излъчено през декември 1991 г., когато аз вече бях в Щатите. Там живях, учих и работих 18 години. Преди да замина, предадох щафетата на Радо Чолаков, който стана отговорен редактор и продуцент на „Ку-ку“. Той пък отиде в Германия да специализира телевизионно право и тогава шеф на предаването е станал Курумбашев. Тогава са го сътворили с Нидал. По-късно гледах записи на предаването. За мен е недопустимо да използваш екрана за манипулация на зрителите с цел евтин ефект и популярност. Правото да си на екран е отговорност към обществото. Взаимствали са похвата от Орсън Уелс  американски актьор, режисьор и писател. През 1938 г. той прави радиоадаптация на пиесата „Войната на световете“, в която създава фиктивни новини за нашествие на марсиарци. Въпреки, че през определен брой минути е предупреждавал слушателите, че предаването е само пиеса, се създава подвеждаща ситуация, която предизвиква страшна паника сред хората. Телевизията не е игра и смятам, че дължим извинение на хората за козлодуйския ни гаф.

Какво мислиш за българската журналистика, какъв е облика и същността й?

В българските медии властва пошлостта и чалгата. Вместо да водят обществото напред, голяма част от тях съдействат за опростачването на нацията. Имам предвид темите, които се избират, циничното надничане под чаршафите на водещи обществени фигури, което се прави в стила на Бай Ганьо, поведението на водещите и репортери по време на телевизионния ефир и още много, много негативи... Те постепенно притъпяват усещането за човешкото достойнство на хората. Недопустимо е подобно поведение в журналистиката, особено там, където има претенции за професионализъм. Подобна пошлост и екзотика в професията не може да се срещне в нито една държава в света. Всичко това говори за липсата на стойности, упадък и мръсотия в медийната среда.

У нас има прекалено много медии, което за малка страна като България е абсурдно. Качеството, което се предлага в повечето от печатните издания и електронните медии е ниско, а журналистика вече почти няма. Неграмотност. В началото на демократичните процеси имаше стандарти в професията, които задължително се покриваха и хора, които бяха техните носители. Колегите бяха информирани, изнасяха истината и се бореха за нейното право. Тези хора днес са избутани в ъгъла на обществения живот, не присъстват в медийната среда или работят в малки издания, чиито глас не става достояние до цялото общество. Това е в резултат на умишленото потискане на свободата на словото, на което сме свидетели. Причината за този феномен е, че собственици на медии станаха хора, които имат отношение единствено към властта и парите. Те искат да държат подчинение както журналистите, така и обществото.

Докога ще търпим? Не е ли крайно време да кажем „Хайде, стига!“

Всяко нещо си има предел на поносимост. Не мога да говоря от името на цялата гилдия. Днес имам право да се обърна само към хората, които минаха през "Ку-ку" и считам за мои деца. И то е - успях да ви науча как да държите микрофон на екрана, но съжалявам, че не можах да науча повечето от вас какво е лоялност и толерантност в живота.

Маргарита Кожухарова

Свързани статии (по етикет)

Оставете коментар

baner

 FB banner